Лазаровден е денят на лазарките – пременени момичета с венци на главите, които обикалят домовете, пеят обредни песни и наричат за здраве, плодородие и благополучие. В народната традиция се вярва, че къща, в която са влезли лазарки, ще бъде благословена, а празникът е свързан с пробуждането на природата, любовта и продължението на рода.
Според българския обичай подготовката за лазаруването започва още по време на постите. Момичетата разучават песни и танци, а самите лазарски песни са специални – има наричания за всеки член на семейството според мястото му в дома и общността. Така празникът не е просто фолклорна картина, а жив ритуал на благословия, предаван от поколение на поколение.
В народните представи Лазаровден бележи и важен преход в живота на девойките. Смятало се е, че след лазаруването момата вече може „да се момее“, да се гизди и да пристъпи към нов етап от живота си. Неслучайно в миналото се е казвало, че мома, която не е лазарувала, не може да се задоми.
С празника е свързан и обичаят да се откъсват зелени върбови клонки, които на следващия ден – Цветница, се освещават в църквата. Вярва се, че те пазят дома и семейството до идната пролет. На много места именно около Лазаровден и Цветница се изпълнява и обичаят „кумичене“, при който момите пускат венците си по вода – с надежда, благословия и вяра в доброто.
Днес, когато светът сякаш все по-бързо забравя корена, Лазаровден ни напомня, че силата на българския дух е именно в съхранената памет. В песента. В носията. В цветния венец. В благословията, изречена от младо момиче пред прага на дома. И може би точно затова този празник продължава да вълнува – защото носи не само красота, а и усещане за принадлежност, за живо наследство и за онази тиха светлина, която прави България дом.
